ИСТОРИЯ НА АВСТРИЙСКАТА ИКОНОМИЧЕСКА ШКОЛА

Историята на „Австрийската” икономическа школа стартира през XV век, когато последователите на св. Тома Аквински, преподаващи в Университета в град Саламанка, Испания, се опитват да обяснят големите разновидности на човешките действия и социална организация. Те наблюдават наличието на икономическите закони и неумолимите сили на причините и следствията, които действуват по подобие на другите природни закони.

В течение на няколко поколения откриват и обясняват законите на търсенето и предлагането, причината за инфлацията, функционирането на валутните курсове и субективният характер на стойността. Това кара Йозеф Шумпетер да ги приеме за първите истински икономисти. Защитници са на правата на собственост и свободата на договаряне и търговия. Подчертават приноса на бизнеса към обществото, като заедно с това упорито се противопоставят на данъчното облагане, административния контрол върху цените и регулациите, които възпрепятстват свободното предприемачество. Бидейки морални теолози, те настоятелно призовават правителствата да се подчинят на етичните структури против кражби и убийства. Също така са следвали идея много сходна с правилото на Лудвиг фон Мизес, че първата работа на един икономист е да каже на правителството, какво то не може да прави.

Първият икономически трактат – „Есе върху природата на търговията” – се появява през 1730 г. Негов автор е Ришар Кантийон, обучен в схоластичната традиция. Роден в Ирландия, той по-късно емигрира във Франция. В своя трактат той разглежда пазара като предприемачески процес, а създаването на пари като разстройващо ценовата стабилност. Кантийон бива последван от Ан Робер Жак Тюрго, про-пазарно ориентиран френски аристократ и министър на финансите по време на стария режим. Неговите икономически трудове са доста малко на брой, но въпреки това изключително изчерпателни и проницателни. В книгата си “Value and Money” изяснява произхода на парите и естеството на икономическия избор: отразява субективното подреждане на индивидуалните предпочитания. Тюрго критикува законите против лихварството и разрешава известния парадокс диамант – вода, поставен от А. Смит пред класическата школа, формулирайки закона за намаляващата възвращаемост. Привърженик е на класическия либерален подход към икономическата политика, горещо препоръчвайки отмяна на всякакви гаранции и привилегии към определени компании и сектори от страна на държавата.

Тюрго е интелектуалният баща на дълга поредица от големи френски икономисти живели през ХVIII и ХIХ век, най-вече Жан Батист Сей и Фредерик Бастиа.

Сей е първият икономист разсъждавал дълбоко отностно икономическия метод. Осъзнава, че икономиксът не се състои в това да се съберат данни, а по-скоро изясняване на универсални факти (например нуждите са неограничени на брой, за разлика от средствата) и техните логически последици.

Сей открива теорията на производителността на ресурсното ценообразуване, ролята на капитала в разделението на труда и „законът на Сей”: никога не е възможно да бъде поддържано „свръхпроизводство” и „недостатъчно потребление” на свободния пазар, ако цените бъдат оставени да се коригират. Защитава идеята за laissez-faire и индустриалната революция по подобие на Бастиа. В качеството си на журналист Бастиа твърди, че нематериални услуги са предмет на същите икономически закони на каквито са и материалните стоки. В една от многото си икономически алегории изяснява заблудата за „счупения прозорец”, която по-късно бива популяризирана от Хенри Хазлит.

Въпреки теоретичната изтънченост на тези пред-австрийски теоретици, британската школа от края на XVIII и началото на XIX век се превръща в общоприета, най-вече по политически причини. Британската традиция (базирана на теорията за обективни разходи и трудовата теория на стойността) в крайна сметка води до появата на марксистката доктрина за капиталистическата експлоатация.

Доминиращата британска традиция получава първото си сериозно предизвикателство за дълъг период от време когато Карл Менгер публикува книгата „Принципи на икономиката” през 1871 г. Основател на „Австрийската” школа, той възкресява схоластично-френския подход към икономиката, поставяйки го върху по-твърда почва.

Заедно с Леон Валрас и Стенли Джевънс (бел. ред.: по едно и също време, но всеки поотделно) разяснява субективна основа на икономическа стойност и обяснява подробно за първи път теорията за пределната полезност (колкото по-голям брой единици притежава един индивид от дадена стока, толкова по-малко той цени всяка отделна единица). Допълнително Менгер обяснява произхода на парите на един свободен пазар, когато най-желаната стока не е такава само за потребление, но и за търговия.

Книгата на Менгер е един от стълбовете на „маргиналната революция” в историята на икономическата наука. Когато Мизес казва, че тя „го прави икономист”, той не само се позовава на теорията за парите и цените на Менгер, но и на неговия подход към самата дисциплина. Подобно на своите предшественици Менгер е класически либерал и методически индивидуалист, гледайки на икономиката като на наука за индивидуалния избор. Неговите изследвания, които излизат наяве дванадесет години по-късно, надделяват над Немската историческа школа, която отхвърля теорията и счита икономиката за наука за събиране на данни в полза на държавата.

Като професор по икономика в Университета във Виена, а след това и учител на младия, но злочест крал Рудолф от династията Хабсбург, Менгер възстановява икономиката като наука за човешкото действие, основана на дедуктивната логика и подготвя пътя на противодействие на социалистическата мисъл за по-нататъшните теоретици. Наистина неговият ученик Фридрих фон Визер силно повлиява късните писания на Фридрих фон Хайек. Книгата на Менгер остава и до ден днешен отлично въведение към икономическия начин на мислене. До известна степен всеки последващ австриец е гледал на себе си като на ученик на Менгер.

Почитателят и последовател на Менгер в университета в Инсбрук, Ойген фон Бьом-Баверк, преформулира и прилага менгеровите идеи в множество нови сфери като тази на стойността, цената, капитала и лихвата. Неговата “History and Critique of Interest Theories”, публикувана през 1884 г., събира всички заблуди в историята на мисълта и твърдо защитава идеята, че лихвеният процент не е изкуствена идея, а неразделна част от пазара. Той отразява универсалния факт на „времевите предпочитания”, склонността на хората към предпочитат удовлетворяването на своите желания по-рано, отколкото по-късно (теория, по-късно разширена и защитена от Франк Фетер).

Чрез “Positive Theory of Capital” Бьом-Баверк демонстрира, че нормалното равнище на печалба е лихвеният процент. Капиталистите спестяват пари, плащат на работниците и чакат до момента на продажба на крайния продукт за печалба. В допълнение показа, че капиталът не притежава хомогенна, а сложна и разнообразна структура, която има измерение във времето. Развиващата се икономика не е просто следствие от нарастването на капиталовите инвестиции, но също така и от по-дълготрайни производствени процеси.

Бьом-Баверк се впуска в продължителна битка с марксистите относно експлоатационната теория и опровергава социалистическата доктрина за капитала и работната заплата много преди комунистите да превземат властта в Русия. Той също така провежда семинар, който по-късно ще се превърне в модел за Мизес и неговия семинар във Виена.

Бьом-Баверк счита интервенционизма за атака срещу пазарните икономически сили, която не може да надделее в дългосрочен план. В последните години на Хабсбургската монархия той три изпълнява длъжността на финансов министър, борейки се за балансиран бюджет, стабилни пари и златен стандарт, свободна търговия, както и за отмяната на експортните субсидии и други монополни привилегии.

Неговата научно-изследователска дейност затвърждава статута на Австрийската школа като обединен начин за възприемане на икономическите проблеми и поставя основата за огромния й пробив в англоговорящия свят. Но една област която Бьом-Баверк не доразработва са парите, институционалната пресечка на микро и макро подхода. Младият Лудвиг фон Мизес, икономически съветник на австрийската търговска камара, поема това предизвикателство.

Резултатът от изследванията на Мизес е „Теория на парите и кредита”, публикувана за първи път през 1912 г. Той разяснява как теорията на пределната полезност се прилага спрямо парите и излага своята „регресивна теорема”, показвайки не само факта, че парите произхождат от пазара, но и това, че това винаги трябва да е така. Въз основа на Британската валутна школа, теорията на Кнут Виксел за лихвените проценти и тази на Бьом-Баверк за производствената структура той представя общите насоки на австрийската теория на бизнес цикъла. Една година по-късно Мизес е назначен в Университета във Виена.

Кариерата на Мизес е прекъсната за четири години от Първата световна война. Той прекарва три от тези години като артилерийски офицер и един като щабен офицер в икономическото разузнаване. В края на войната той публикува “Nation, State, and Economy (1919 г.), разисквайки от името на икономическите и културни свободи на малцинствата в разбитата империя. В същото време паричната теория на Мизес получава внимание в САЩ чрез работата на Бенджамин М. Андерсън младши, икономист в Chase National Bank. (също така е остро критикувана от Джон Мейнард Кейнс, който по-късно признава, че не знае немски език).

В следвоенния политически хаос главният теоретик на вече социалистическото австрийското правителство е марксистът Ото Бауер. Познавайки го от семинара на Бьом-Баверк, Мизес му преподава ден след ден и в крайна сметка успява да го убеди да се отдръпне от болшевишките политики. Австрийските социалисти никога не прощават на Мизес за тази му постъпка и успяват да му попречат да получи професорска позиция в университета.

Мизес се обръща директно към проблема на самия социализъм и пише изключително силно есе през 1921 г., което  в последствие превръща в книга на име „Социализмът” през следващите две години. Социализмът като строй е против всякаква частна собственост или обмен на капиталови стоки, а това означава невъзможност да се определи най-високо оцената употреба за всеки отделен ресурс.

Мизес отправя предизвикателство пред социалистите да обяснят, от икономическа гледна точка, как точно тяхната система ще работи, задача, с която социалистите и до ден днешен не са се справили. Дебатът между австрийците и социалистите продължава и през следващите десетилетия, а до момента на падането на социализма през 1989 г. сред академичните среди се е считало, че дебатът е решен в полза на социалистите.

Междувременно аргументите на Мизес в подкрепа на свободния пазар предизвикват смяна в светогледа на икономисти като Фридрих фон Хайек, Вилхелм Рьопке и Лионел Робинс. Мизес започва провеждане на частен семинар в офиса си в търговската камара, който бива посещаван от Фриц Махлуп, Оскар Моргенщерн, Готфрид фон Хаберлер, Алфред Шютц, Рихард фон Стригл, Ерик Фьогелин, Пол Розенщайн-Родан и много други интелектуалци от цяла Европа.

Също така по време на 20-те и 30-те години от миналия век Мизес се бори на други два академични фронта. Той нанася решаващ удар над Немската историческа школа с поредица от есета в защита на дедуктивния метод в областта на икономиката, който по-късно ще нарече праксеология или наука за човешкото действие. Той също така основава Австрийския институт за изследване на бизнес циклите.

През тези години Хайек и Мизес са автори на много изследвания на бизнес цикъла, предупреждавайки за опасността от кредитна експанзия и прогнозирайки задаваща се валутна криза. Този принос се цитира от комисията за Нобелова награда в сферата на икономиката през 1974 г., когато Хайек получава наградата. Работейки в Англия и САЩ, Хайек по-късно се превръща в главния противник на Кейнс с книгите си за валутните курсове, капиталова теория и парична реформа. Неговата популярна книга „Пътят към робството” помага за съживяването на класическото либерално движение в Америка след Новия курс и Втората световна война. Развивайки подхода на късните схоластици към закона в „Право, законодателство и свобода” той критикува егалитаризма и социалната справедливост.

Към края на 30-те години от миналия век, страдайки от Голямата депресия, Австрия е заплашена от нацистко поглъщане. Хайек вече е заминал за Лондон през 1931 г. по настояване на Мизес, а през 1934 г. самият Мизес отива да преподава в Международния институт за следдипломно обучение в Женева, а по-късно емигрира и в САЩ. Нацистите, знаейки, че Мизес е заклет враг на социализма, конфискуват документи от апартамента му и ги крият по време на войната. По ирония на съдбата точно идеите на Мизес, филтрирани от Рьопке под управлението на Лудвиг Ерхард, са причина за следвоенните икономически реформи на Германия и преустройството на страната. В последствие през 1992 г. австрийски архивисти откриват откраднатите документи на Мизес във възобновен архив в Москва.

Живеейки в Женева Мизес написва своя шедьовър ”Nationalokonomie”, а емигрирайки в САЩ го преработва и разширява в „Човешкото действие” (1949 г.). Неговият ученик Мъри Ротбард го коментира като „най-голямото постижение на Мизес и един от най-добрите продукти на човешкия ум в нашия век”. Този труд е опорна точка на „Австрийската” школа и остава икономическият трактат, който я определя. Въпреки това не е добре приет в икономическата професия, която вече е направила решаващ завой към кейнсианството.

Макар Мизес никога да не заема академичния пост, който заслужава, той събира ученици около себе си в Нюйорския университет. Дори преди Мизес да емигрира журналистът Хенри Хазлит е един от най-видните му защитници, рецензирайки книгите му в “New York Times” и “Newsweek” и популяризирайки идеите му в такива класики като „Икономиката в един урок”. Хазлит също така допринася към школата, пише критика на „Общата теория” на Кейнс, защитав трудовете на Сей и го поставя на централно място в „Австрийската” макроикономическа теория. По подобие на Мизес поддържа безкомпромисна позиция и като резултат е изгонен от четири елитни позиции в журналистическия свят.

Семинарът в Ню Йорк продължава до 1971 г., две години преди смъртта на Мизес. През тези години Ротбард е бил негов ученик. Неговият трактат „Човек, икономика и държава” (1963 г.) е по образец на „Човешкото действие” и в някои области – теория на монопола, държавата, полезността и благоденствието – подсилва възгледите на Мизес. Подходът на Ротбард към „Австрийската” школа наследява този на късните схоластици, прилагайки теорията за естествените права на собственост. Това, което следва, е пълноправна защита на капиталистически и безправителствен социален ред базиран на правото на собственост и свободно сдружаване и споразумение.

След издаването на трактата Ротбард изследва Голямата депресия прилагайки Австрийската теория на бизнес цикъла, за да се покаже, че сривът на фондовия пазар и икономическият спад се дължат на кредитна експанзия. След това в поредица от изследвания на правителствената политика създава теоретичната рамка за изследване ефекта от всички видове намеса на пазара.

В късните си години Мизес вижда началото на възраждането на „Австрийската” школа, което датира от появата на „Човек, икономика и държава” и продължава и до днес. Именно Ротбард установява „Австрийската” школа и класическата либерална доктрина в САЩ главно чрез „Заченат в свобода”, четири-томната история на колониална Америка и отделянето й от Великобритания. Обединяването на теорията за естествените права и „Австрийската” школа става в „Етика на свободата”, а междувременно Ротбард пише поредица от научни икономически текстове събрани в двата тома на “Logic of Action”, публикувани в “Economists of the Century” от Едуард Елгар.

Тези трудове служат като основна връзка между поколението на Мизес и Хайек и днешните „австрийци”. В действителност, ако Ротбард се бе поддал на интелектуалните тенденции на своето време, школата можеше да е в застой. Качества на Ротбард като дълбоката му ерудиция в комбинация весела личност и оптимистичен поглед вдъхновяват безброй студенти да насочат вниманието си към каузата на свободата.

Основаването на Института „Мизес” през 1982 г., с помощта на Маргит фон Мизес, Хайек и Хазлит, осигурява редица нови възможности както на Ротбард, така и на „Австрийската” школа. Чрез постоянен поток от академични конференции, семинари, книги, монографии, бюлетини, проучвания и дори филми Ротбард и институтът подкрепят школата в постсоциалистическия период.

Първото издание на редактираното от Ротбард “Review of Austrian Economics” се публикува през 1987 г., превръща се в полугодишно през 1991 г. и в тримесечно през 1998 г. Лятното училище в института се провежда всяка година от 1984 г. насам. През много от тези години Ротбард представя изследванията си в сферата на историята на икономическата мисъл. Това кулминира в неговата двутомна An “Austrian Perspective on the History of Economic Thought”, която разширява историята на дисциплината и обхваща трудове от няколко века.